Джудо.
Единственото за сега Будо, което за рекордно кратък срок в исторически аспект става Олимпийски спорт
„Джудо в широкия смисъл на думата е наука и методика за тренировка на тялото и духа, както и за регулиране на всички жизнени процеси.”
Джигоро Кано
Джудо възниква в средата на епохата Мейджи (1868-1911г.), когато Япония вече е отворена за западното влияние страна. То се заражда в граничната област на две големи култури – източната и западната. Тогава, наред с приемането на много елементи от материалната култура и ценностната система на Запада, японците започват да се завръщат към някои от традициите си, включително и към бойните изкуства.
Появата на проф. Джигоро Кано и утвърждаването на Кодокан джудо се превръща в сигнал за възраждането на традиционните бойни изкуства, временно забравени. „Първите лъчи на будо осветили Кодокан, уникалното творение на Джигоро Кано. Джу-джуцу, преобразувано в джудо станало всенародно достояние”.
Основателят на Кодокан джудо – Джигоро Кано (1860-1938г.) оценява тогавашната обстановка по следния начин: „Съществуват школи по джуджуцу, в които понякога се набляга на груби и опасни техники, и други, в чиито тренировъчни зали често без необходимото наблюдение необучени инструктори хвърлят необуздано партньорите си или започват свади; резултатът е по общо мнение, че джуджуцу прави младите хора хулигани…Друга причина е, че когато аз започнах да обучавам, джуджуцу бе на границата на забравата и някои майстори бяха така загубили достойнството си, че устройваха публични мачове за да припечелват прехраната си. Такава унизителна практика, която води до проституиране с военното изкуство заслужава само презрение”.
По онова време упадъкът на джуджуцу придобива и катастрофални количествени изменения – от 35 школи само една е била истинска или некомпрометирана. Непосредствено преди появяването на Кодокан джудо са съществували около 20 рю или школи по джуджуцу.
Джигоро Кано се появява съвсем навреме със своите новаторски и нетрадиционни за онова време идеи, за да „…спаси старинните бойни изкуства от поругание и позор” и най-вече „…джуджуцу като едно от почетните изкуства на воина не прави изключение от това и е на ръба на гибелта”.
В Кодокан (школа за изучаване на пътя) се въвеждат два основни метода на обучение – ката (формални упражнения) и рандори (свободна практика). При двата метода се използват принципите сей рьоку дзен йо (精力善用, „максимална ефективност с минимално усилие“) и джита кьоей (自他共栄, „всеобщо благополучие и взаимна полза“). Кано илюстрира приложението на сейрьоку дзеньо с концепцията за джу йоку го о сейсу (柔よく剛を制す „мекотата контролира твърдостта“): Накратко, да се съпротивляваш на по-силен противник ще доведе до твоето поражение, а приспособяването и избягването на нападението на твоя противник ще го накара да изгуби своето равновесие, силата му ще бъде намалена и ти ще го победиш. Това може да се прилага независимо от относителния размер на силата, правейки възможно по-слаби противници да победят значително по-силни. Това е теорията за джу йоко го о сейсу.
Кано осъзнава, че сей рьоку дзен йо, възникнала като практическа концепция в джуджицу, има и по-широко философско приложение. Това по-широко разбиране на този принцип, заедно с повлияния от конфуцианството принцип джита кьоей, оформя обособяването на джудо от джуджицу. Той обучава своите последователи към трениране на морала и на естетическото възприятие. Успоредно с практиката, трениращите научават, че каквато и да е целта, тя ще бъде постигната най-добре, ако умът и тялото се използват максимално ефективно.
Идеите на Кано са възприети от цялата японска нация и на тази основа са създадени кендо, айкидо, иайдо, кюдо, карате-до, като пътища за развитие на личността, а не просто техники за бой.
